На лов за мълнии

Тим Самарас почти не поглежда пътя. Лято е и той кара голям черен и надупчен от градушки пикап, който тегли петметрово ремарке с високоскоростни камери и друго оборудване.

В купето, вдясно на шофьора, е монтиран лаптоп  - с една ръка на волана и другата на мишката - чертае пътя си през радарна метеорологична карта .

Петно от преливащи цветове - червено в средата, оградено като нефтен разлив от оранжево, жълто, зелено и синьо - показва формираща се гръмотевична буря североизточно от Бойс Сити.

„Тъкмо започва да бълва доста приятни мълнии" - казва той с поглед върху малките жълти кръстчета, които примигват на радара. Отново поглежда лаптопа, където друг прозорец следи местоположението ни с GPS.

По предното стъкло се размазват буболечки, а плетеницата от пукнатини пълзи все по-нашироко. Преминаваме през Бойс Сити по следите на бурята на изток към Гаймън. Пред нас облаците се издуват като глави карфиол - класически признак за топлите и влажни възходящи течения, които разделят отрицателно заредените капчици вода и ледени частици от положителните (никой не знае как точно става това) и създават напрежения от много милиони волтове - точно като това, което избухва в небето пред нас.

„Видя ли мълнията?" - възкликва Самарас. После светва още една и още една. Захапал е чифт очила за четене, които си слага, за да погледне радара, после бързо ги смъква и вперва очи в пътя. „Виждаш ли как бурята се е закотвила ей там? Ето това търсим."

Сега вече мълниите са през няколко секунди. Но докато търси място, където да отбие, петното на радара започва да се свива. Самарас дава газ, но докато стигнем Гаймън, на 95 км напред, вече се е показало слънце и над нас се извива дъга. „Видиш ли дъга, значи край на играта - казва той. - Изпуснахме я. Не е за вярване."